Цялата музика е прекрасна. Цялата, освен чалгата. “Чалга” е думата за музика на език, който отказвам да науча.

Вярвам, че животът трябва да бъде интересен, затова поемам рискове и често се случва да изглеждам по-глупав, отколкото съм, или пък да живея опасно. В крайна сметка си струва, защото ако седнем двамата днес и си напишем автобиографиите, има известен шанс моята да не е най-тъпата на масата.

Вярвам, че посредствеността е чумата на нашето време. Затова се старая да бъда по-малко част от проблема и повече част от решението.

Вярвам, че татуировките придават духа на татуираното върху татуирания.

Вярвам, че нито корпоративните, нито престъпните интереси трябва да направляват политиката на една държава. На която и да е държава, но в борбата срещу тях ще започна от своята.

Вярвам, че съжалението не е единствената възможна демонстрация на съвест.

Вярвам, че колкото повече знае някой, толкова повече си мълчи. Вярвам, че който се взима насериозно е пълен идиот и ако не си говоря с някого, причината вероятно е в това изречение.

Вярвам, че когато няма ток или забие, компютърът ти се превръща в камък. Вярвам, че ако си нищо без него, значи си нищо.

Вярвам, че партийната система е глупава и морално остаряла. Вярвам в хората.

Вярвам, че селянин не е обидна дума, а напротив.

Не вярвам на хора, които мислят последния Батман за най-добър филм на всички времена. Иска ми се да не вярвам, че има такива над 12.

Не вярвам, че годините определят поведението на човека, но пък винаги са добро извинение.

Вярвам, че в правенето на изкуство, на каквото и да е изкуство, е по-важно да имаш собствена перспектива, отколкото отлично да можеш имитираш нечия чужда гледна точка. Вярвам, че за една истинска рок група добрата песен е по-важна от работещата машина за пушек.

Вярвам, че те е страх да направиш нещо.

Вярвам, че всеки писател тярбва сам да си порвери ръокипса за геркши перди да го преадде в издателството. Вярвам, че в романите, и във филмите, и в комиксите героите трябва да говорят като истински хора, а не като от планетата роман, филм или комикс.

Вярвам, че съм завършил добро училище. Не вярвам, че то определя и промил от мен и съучениците ми.

Вярвам, че модата да бъдеш алтернативен, да ползваш линукс, защото не е уиндоус, да носиш очила без да имаш диоптър, да слушаш тази група, защото никой друг не я слуша, да носиш куфия вместо шал; всичко това е само временно, и тихо си ям дюнера.

Вярвам, че вярата не изисква религия или халка.

Вярвам, че всеки млад човек има изконното право да няма никаква представа какво да прави с живота си.

Вярвам, че късата памет е чумата на нашето време. Не помня, че вярвам.

Вярвам, че хората трябва да се държат добре с другите хора не по правило, по навик или срещу награда или заплаха, а единствено за да се чувстват другите хора малко по-добре. Вярвам, че не е срамно да бъдеш хуманист.

Вярвам, че човек с твърди принципи е по-добър от човек с моите принципи.

Живея с някой, който учи и работи реклама. Вярвам, че рекламата затъпява сетивата, прави решенията трудни и обезличава хората. Не мога да си представя самурай в свят с реклами.

Вярвам, че хората, които по свой собствен избор следват български или история вместо право или икономика заради бащите си, са великани, крачещи в море от малки рибки и морски охлюви.

Вярвам, че човек не трябва да се стреми да бъде нещо, а някой.

Това не е манифест, това е чернова. Не вярвам, че семантиката заслужава да спира когото и да е да мисли, да променя, да поставя под въпрос, да руши и да създава.

Може би се чудите какво означава думата “холистична”? И аз се чудих много преди да прочета мнението на самият Дърк Джентли за това сложно понятие. Ето и откъс от книгата:

“…- Много се радвам, че ме попитахте госпожо Роулингсън. Терминът “холистична” е свързан с убеждението ми, че онова, с което се занимаваме тук, е фундаменталната взаимосвързаност на всичко. Аз не се занимавам с такива дреболии като прах за отпечатъци от пръсти, многозначителни боклучета от някой джоб или някакви тъпи следи от обувки. Решението на всеки проблем аз откривам в подредбата, в тъкънта на цялото. Връзките между причините и следствията са често много по-сложни и неуловими, отколкото бихме могли да предположим с нашите скалъпени наготово представи за съществуващия свят, госпожо Роулингсън.

Нека да ви дам един пример. Ако ви заболи зъб и отидете на акупунктура, лекарят ви забива иглата не в зъба, а в бедрото. Знаете ли защо го прави, госпожо Роулингсън?

Не знаете. Нито пък аз не знам, госпожо Роулингсън, но ще го разкрием. За мене беше удоволствие да разговарям с вас, госпожо Роулингсън. Дочуване.”

Ако и вие както госпожа Роулингсън не знаете с какво се занимава Холистичната Детективска Агенция на Дърк Джентли може да я прочете, защото Дъглас Адамс си е най-големия

Четете, четете с удоволствие, не защото БНТ ви агитира с кампанията си “Голямото Четене”

Честита Нова Година! Много четене, любов и нов лап топ!

Подавам парите за тоалетната хартия на касиерката и се усмихвам. Не ми се отговаря. Пожелавам й приятна вечер. Не ми се отговаря.
Имам чувството, че на повечето места в тази държава е срамно да се държиш добре с хората. Гледат те лошо. Не искам много, но и толкова няма. Не ми се отговаря.
Докато тъпча продуктите в торбичката гледам хората на опашката. Те гледат през мен. Не се дразни, приеми го с лека апатия, така е по-лесно.
Пътят на леката апатия със сигурност е лесен, отговарям. Не ми се отговаря.
Пътят на леката апатия може да те доведе до това да приемеш да общуваш, работиш, живееш и умираш с хора, които не го заслужават. Може да те доведе до това да приемеш да общуваш, работиш, живееш и умираш с апатия.
Не ми се отговаря.
По пътя на леката апатия един ден ще се събудя с Волен Сидеров или някой друг зеленчук вместо президент и единственият начин да запазя някакво патриотично чувство ще е да избягам възможно най-далеч.

Днес случайно попаднах на last.fm Country Matcher, което е малка програмка, която на базата на музикалните предпочитания, записани от last.fm определя в коя държава трябва да живееш (на базата на музикалните предпочитания на останалите потребители от съответните държави). И изненада… моето най-подходящо музикално място за живеене е… България (30%). Кое е твоето?

Хубаво е когато отново си вкъщи. Още по-хубаво е когато си със семейството и приятелите си по празниците. Повечето от вас знаят, че индийското ми приключение приключи преди точно седмица и сега съм в Стара Загора, за да посрещна 2009 г. Радващо е че малко се е променило, а това, което се е променило не е толкова важно Все пак няма как да не отбележа решението елхата да е синя - така де, да се знае за властта

Ще си спестя тази година големите равносметки и оценки и ще кажа само, че последните 6 месеца бяха едни от най-незабравимите в живота ми досега. И нито за секунда не съжалявам, че реших да отида в Индия.

След Нова година тук ще се опитам да напиша за всички онези преживявания, които исках да споделя, но не споделях поради липса на време/желание/достъп до интернет и ще кача колекцията със снимки.

До тогава - весели празници и на вас.

Малко ме боли тиквата от снощи. Снощи бяхме на Новото (под Паша), което всъщност се казва Il Mondo, но за по-лесно е просто Новото (под Паша). Влиза се откъм Патриарха и е много яко, но моля ви, не ходете много често там, за да продължи да бъде понякога празно и да не се превърне в поредната лолита, ла банка, билкова и прочее заведения с т. нар. “култов статут”, от който ми призлява повече от водката. Мерси предварително.

Довечера Бакенбард сме щели да свирим наживо в ефира на радио Стара Загора по покана на Генади. Дано в радиото ни пуснат с алкохол, иначе не знам какво ще правим. Имам съвест и за това никога не бих ви агитирал да слушате точно този състав, но за сметка на това знам, че някои от вас са странни и имат склонност към самообезобразяване - специално за вас, приятелчета, на сайта на радиото можете да видите на кои честоти е за извънградските, а може и да го слушате ом-лайн, иначе все още си е 88.3 мегахерца.

На 4ти януари в клуб Жам може да посетите бившите Казан №4, по новому No Recharge (seriously, wtf?), и да скандирате “кори” докато не ви се скарат, или просто да проверите дали случайно не са написали някоя нова песен за цяла година. А може просто да им се кефите, деазнам. Преди около година бях обвинен, че именно заради този така популярен блог няма пукнат човек в заведението, и в крайна сметка отново отзивчивите ми приятели ни спасиха от свирене пред повече от двама рокери и бармана. Сега, за да се реванширам, моля те, свят, иди на концерта на No Recharge, иначе!

На 25ти януари обаче в същия клуб ще има истинска група - The Pomorians (в разширен състав). The Pomorians по принцип са Янко Бръснаря, фронтмен на Artery, и Кемала - първият китарист на същите. Двамата правят супер приятни акустични псевдо-етно неща, като забавното е, че досега не са изпълнявали (поне не и официално) под това име в България. Специално за случая групата е разширена с Хуби от Artery и някъв Васе от някви Пиромания. Концерта им в Стара Загора е с пет лева по-евтин от концертите им в София и Пловдив, сиреч струва пет лева, и горещо ви препоръчвам да го обадите.

client: bye
kori: Bye
client: bye program
client: r u a human
kori: lol yes
kori: Have a nice day
client: wish u the same

Родът ми произлиза от Тракия. Не мога да се съглася с онова иронично подмятане на хората от планинските местности, че „Балканът ражда хора, полето тикви“. Коледата на 2008 година ми приведе още едно доказателство за присъщата праведност и православност на хората от равното поле.

 

    По традиция на Коледа посетих баба. Доста се зарадва, че ме вижда за Коледа. На мен още ми е мъчно, че пропуснах 80-годишнината й през октомври. Впрочем тогава пропуснах и 70-годишнината на другата баба. Както винаги баба след кратка радост от появата ми, започна да се оплаква от болежки, срещани сред хората над 50.

 

    Изненадващо бързо смени злободневните теми. Не подхвана и актуалните обществени. Захвана да разправя случка от детство си. Тя бе в основата поредица от още няколко разказа, чиято цел очевидно бе да изтъкне силата на вярата и Божията промисъл. И тъй през далечната зима на 1936 в тракийското селце Малка Детелина на Новозагорската околия (селището не ще бъде открито на картата, отдавна землещито му е жертва на откритите рудници на „Мини Марица изток“) разпра е развалила рахатлъка между двама съседи. Биньо, чичото на баба, и неговият съсед влезли в остър спор. Биньо е справедливо обвинен, че при градежа на дувар между неговия двор и комшйския е „завзел“ от чуждия имот. Тамошните люде подучили комшията да даде на съд Биньо. И тъй в един зимен ден делото било насрочено за гледане в съда в Раднево. Биньо отишъл при прадядо ми Митьо и го замолил да стане свидетел и под клетва да потвърди праведността на брат си. Баба ми е едва 8-годишна и рече, че помни братовото хортуване.

 

    Прадядо Митьо бил заможен човек, търговец, с бакалия, земи, абе чорбаджия. Бил  местният знатен човек, в чиято къща имало немски полеви щаб по време на войната. Била избрана, заради здравината, а не заради негов колаборционизъм. Дори подпомагал с храна местните партизани и им осигурявал зимен подслон. Та заради туй не бил обявен за кулак от народния съд. Не, не! Не искам да го сравнявате с Рене от сериала „Ало, ало“! И на мен това ми мина през ума, но сходството е неуместно.

 

    И тъй в онази зимна нощ баба чула думите на баща си: „Биньо, аз в кривото не мога да се закълна, глоба да ти турят, ще я платя, каквото ще да стане, ще се мине, но не мога туй да го кажа. Две деца погребахме, сега таман две живи ни се задържаха, аз пред Господа няма да лъжа“.

 

    Съвсем тънък бил снега в оня ден, когато прадядо заминал за делото в Раднево. Прабаба ми Дана останала децата у дома – с 8-годишната ми баба Дичка и 6-годишния й брат Тоньо. Прабаба захванала с някаква роднина да вършат домакински работи из къщата и пратила баба за вода „до кладенеца със сладката вода“. „И аз ще дойде, искам и аз, искам и аз“, завайкало се малкото братче. „Не ща го, ма майко, не ща го Тоньо с мене, тука да стои!“, упорствала баба, навярно с онова чувство на по-големите братя и сестри, които изпитват особен вид ревност. „Вземи ми го, ма, с тебе да дойде“, тъй обаче прабаба се разпоредила. И тъй тя и другата жена, чието име баба спомена, но аз не запомних в разказа й, останали да вършат работа, а братчето и сестричето тръгнали с големия менец за вода при кладенеца със сладката вода.

 

    Кладеницът бил  стабилно зидан с камъни и широк, белег сред селската общност за благоденствие на прадядовото домочадие. Едно време са строили големи и зидани кладенци, за да покажат класа, а днес… Децата отишли при кладенеца и баба вързала менеца с въжето и понечила да го хвърли в кладенеца със сладката вода. „И как тъй стана се хлъзнах на тънкия лед около кладенеца и само помня как с главата на надолу се цамбурнах в студената вода.“ Когато пада баба ми, братчето й увива около кладенеца въжето и започва да реве. Менецът е застопорен при нивото на водата след замотаването на въжето. Тя се хваща за въжето и пъха единия си крак в менеца. „Не усещах нито студ, нито нищо. Нагоре небето изчезваше в стените. Нищо не виждах и само чувах плача на Тоньо. И аз плачех и си виках „Въх, мър, Божке, умрях“.

 

    Съседи колели прасе наблизо. Възрастен съсед чул детския плач на малкия Тоньо. Запитал   шеговито: „Що плачих, бе Тончо? Караконджо ли видя?“ Тончо приревал: „Кака падна в кладенеца със сладката вода.“. Комшията се стъписал и завикал на хората, дето „оправяли“ прасето. „Ей, на бати Митьо лапето падна в кладенеца“. Навалица и погледи се сбрали около кладенеца. Направили примки и вързали мъж с нея, а втората за баба. Оня се спуснал в кладеница. Привързал баба през ръцете. Издърпали ги горе. Тя изревала, за загубената обувка в кладенеца. Човекът й казал „Ще ти купят нова“. Както се очаква за малка селска общност всичко се разнесло. Прабаба научила и бягайки в ужас пристигнала. Прегърнала щерка си и през сълзи промълвила: „Митьо щеше да ме убие.“

 

    Вечерта прадядо се прибрал от Раднево и пътьом в селото узнал за случилото се. Прибрал се яростен вкъщи и захванал жена си „М**** ти…“ (тук баба уместно вметна в разказ си, че „по ония време се използваха такива мръсни изрази“). „Ти крака нямаш ли, ма, че пращаш децата в тоя лед? Ще те утрепя…“ Гневът му минал скоро. Налял си чаша вино човекът, въздъхнал и рекъл: „Ако днес се бях заклел в кривото, дете щяхме да оплакваме“.

 

    С ей тази история за вярата на предците ще запомня днешния ден на Рождеството.

Честито рождество Христово! Да ни озарява надеждата, любовта и вярата!

Беше гореща майска нощ и единствените шумове, които смущаваха покоя в стаята, бяха случайно преминаващите по улицата коли. Ако бяхте там, с гръб към отворения прозорец, и поглед, насочен малко надолу и малко наляво, щяхте да гледате към ниско единично легло. Между него и чаршафите се бяха прегърнали две човешки тела, едното със значително по-дълга коса от другото. За да прекъсне дълбоката концентрация на наблюденията ви, главата с дългата коса неволно размърда прилежащото си тяло и събори телефона, който преди това спокойно лежеше до възглавницата. Сега е добър момент да се разкарате от там.

- Какво става?
- Нищо, мило, заспивай.

Няколко секунди не се чуваше друго освен учестеното й дишане, след което голото и потно тяло отново се размърда, този път в опит да вдигне телефона. Точно когато ръката й напипа пластмасата, той инстинктивно се обърна, хвана я за гърдите и я придърпа към себе си. Между устните им нямаше повече от няколко сантиметра разстояние и нощният им дъх се смесваше, когато телефонът удари земята за втори път.

- Какво става?
- Просто съборих телефона си и сега го вдигам. Заспивай.

Не че го интересуваше какво става. В тези часове на денонощието принципно ниският му глас звучеше разсърдено и болнаво до гробовни измерения и бе по-вероятно да уплаши жената, с която споделяше едно легло, отколкото да внуши заинтересованост. Освен това тя подозираше, че той не се беше събуждал и за секунда. Понякога водеше почти смислени разговори докато спи – които на сутринта не помнеше - а и помагаше, че очите му бяха отворени постоянно. Когато нормалните хора се будят, отварят очите си. Той просто премигва.

Телефонът най-накрая се върна до възглавницата благодарение на движенията на красивото женско тяло. Минута по-късно гърленият глас се чу отново:
- Това е вредно.
- Кое е вредно? - изненада се тя.
- Радиацията – казвайки това се завъртя към нея и я прегърна.

Тя отново доближи усмихнатите си устни до неговите, и каза:
- Не е по-вредно от газовете ти под юргана – и го целуна нежно.
- Не ми говори така.
- Защо? - този среднощен диалог й ставаше все по-забавен.
- Защото утре си тръгвам и ще ти липсва всичко под юргана – той се усмихна сляпо.
- Ти не ми говори така! - и сърдито удари с юмрука си по двойно по-голямото му рамо.

Той я притисна съвсем до себе си и продължи да спи най-спокойно, а тя беше вече разсънена и дълго време не можа да изгони последните му думи от съзнанието си. Вярно, в някои отношения беше недодялан, почти груб, но за това пък с нея винаги беше внимателен. Едва ли имаше много хора, които никога не са изпускали телесни газове, но пък определено познаваше мъже, които обиждат и дори удрят жените си. Той не беше от вторите. Истинският проблем пред нея беше, че той наистина трябваше да си тръгне на следващия ден. Връзките от разстояние могат да създадат известни неудобства, особено ако си достатъчно тъп, за да бъдеш част от тях.

Неспособността си да бъде съпричастен с нейните среднощни мисли за себе си, тях двамата и вселената като цяло той умело компенсираше като просто не я пускаше от прегръдката си до сутринта, и тя не би заменила за нищо на света тази му неспособност. Освен това на лунната светлина задникът му изглеждаше особено добре.

- Обичам те – прошепна тя и го целуна.

* за повече от половин година, това беше началото и общо взето единственото сигурно нещо в печално недописания ми роман. Вече не е нито едно от двете, за това го публикувам. Освен това искам да пожелая весела коледа и по-добра нова година на всички приятели, познати и хора изобщо.

Guilt is anger directed at ourselves–at what we did or did not do.
-Peter McWilliams

Ask yourself whether you are happy and you cease to be so.
-John Stuart Mill

За пръв път реших да участвам в конкурс за есе през миналия месец. И днес обявиха, че съм спечелил втора награда на конкурса и 800 лв към нея. Ха! Surprise! Както казват туземците на острова, на който се намирам.

Една приятелка ми прати линк в чата на пощата ми в gmail.com към новината в агенция “Фокус” в началото на ноември. Просто поредната новина… Няколко дни по-късно обаче, докато се разхождах в близкия парк, някак си пак се замислих за прочетената новина. Явно бе заседнала в съзнанието ми по някакъв начин. И хоп! Стана ясно защо се е загнездила там. Спомних си, че всъщност като ученик бях мислил по въпроса на зададеното есе - не по конкретната тема, но по принципите на икономическия патриотизъм. Тогава все пак бях ученик в Търговската гимназия в родния град и подобни въпроси истински и задълбочено ме вълнуваха (сега отдавам по-голямата част от мислите си към ландшафтите). Реших да разпиша ученическата си идея. Още повече, че тя издържаше теоретично към настоящия момент с оглед на членството на България в ЕС и политиката на Съюза за икономическо развитие на переферните страни. И кандидаствах. Споделих с малцина приятели за този конкурс, защото общо взето идеята, която предлагам ми се стори наивна, но пък за сметка на това теоретично издържана.

И ето го есето, заедно с отговорите на три аргументационни въпроса, които също придружаваха работата ми. Утре то ще бъде публикувано и в сайта на организаторите.

И тъй като един приятел, на когото бях споделил за участието си в конкурса, ме упрекна в проява на нездрав морал, тъй като го организира политическа партия, на която не симпатизирам, ще отговоря, че в работата си съм изтъкнал принципите, които са в основата на идентичността ми като българин и социално мислещ човек.

• Xxxxxxx Xxxxx Xxxxxx
  
• XX XX 1986
• Софийски университет „Св. Климент Охридски“
• География
• ІV курс

Защо участвам в този конкурс?

Одобрявам подобни инициативи на политическите партии, които разчитат на интелектуалните качества на българите, а не хабят сили и ресурси в евтини провокации и клевети. Въпреки че не съм решил за кого ще гласувам на следващите избори и не съм членувал в политически партия, винаги съм се интересувал активно от случващото се в родната политика и не съм пропускал възможността да упражня правото си на глас.

Неведнъж съм си задавал въпроси и съм мислил по проблеми в държавата ни. Този конкурс за есе ми дава възможност да споделя лична идея за отношението на нацията ни към сънародниците в чужбина и как смятам, че то може да бъде подобрено през призмата на икономическия патриотизъм.

Защо са дистанцирани младите хора в България от активно участие в обществения и политически живот?

Не всички млади хора са дистанцирани от активно участие в обществения и политическия живот, но е вярно твърдението за значителна част от тях. За мен главната причина за дистанцирането им е тяхната съвест и морал. Нито една политически сила не е демонстрирала желание нейните членове да бъдат съвестни и свободомислещи хора. Всичко се свежда до партийна дисциплина и корист. Тези сред младите, които бързо са “преориентирали” моралните си ценности, доста лесно намират участие в управлението, политиката и обществения живот (последните правителства доказват твърдението ми). За голяма част от другите е необходимо повече време, за да им се промени малко схващането за живота. Ето че като зрели хора те вече са достойни за политиката. Другите си остават мечтатели, моралисти и свободомислещи за цял живот.

Кои действия/бездействия на политиците отблъснаха младите хора от обществения/политическия живот?

Липсата на морал, липсата на честност, липсата на последователност, липсата на гаранции за свободата на личността. Изброяването на действия или бездействия е нецелево по своята същност. Принципът е предопределящ. За съжаление той е свързан с егоистичната и алчностна същност на мнозина родни политици. Младите са хора на мечтите и неопетненото съзнание. Едва ли попрището на родните политици би било най-подходящото място за тях. Предизвикателството е отдавна отправено, но все още никоя партия не демонстрира смислено поведение за привличане на „свежа кръв“.

Моето есе на тема „икономически патриотизъм“:

Инверсен протекционизъм

Мизия, Тракия и Македония. Бяло, зелено и червено. Бялото за Мизия, зеленото за Тракия, червеното - за Македония. Винаги съм си обяснявал така символиката на българското знаме. Трите изконни области за българския етнос. Исторически и етнографски доказани, географски и политически неосъществени. И все по-нереална перспектива за „Обединена България”…

Съвремието ни вече не предполога „отвоюване” на българските земи. Не и по начина, по който са го правили дедите ни по бойните полета при Добруджа, Дойран, Люлебургас… Нацията ни „изпусна” времето на „териториалните обединения”. Като че ли наред с унгарския народ сме най-ощетени от политическите игри на „големите” през двадесетия век. Но каквото било - било! От хленчене няма смисъл, само се трупат национални комплекси. Нов етап на обществено развитие изразява ценностната система на Европа в днешния ден. Европа на сътрудничеството, на съюза, на общия пазар, на „обединението в различията”. Вчерашните врагове са днешни съюзници. Реваншизмът е несъвместим и налудничав. Съревнованието между държавите изцяло се изнася в други плоскости - икономика и стандарт на живот като израз на материалното благополучие, култура и спорт - като емблема и национална гордост. Дори въоръжената надпревара не е изразена ясно. За всеки патриот обаче въпросът с националнто обединение е заседнал в съзнанието…

А кой е казал, че не можем да го направим? В Европа без граници, в Европа на свободното движение на капитали и хора няма невъзможни неща. Качествено новият етап в развитието на европейските общества напълно обезсмисля физическата стойност на държавните граници. Освен за различия в данъчната политика, регистрационните табели на автомобилите и официалния език те нямат друго значение. Тук българската нация има своята възможност. Управниците ни имат историческия шанс и подходящи условия да реализират национална политика, която да изкупи греха за забвението от страна на държавата на българите зад граница. Все още има компактни български общности зад граница. В Македония, Сърбия, Косово, Албания, Гърция, Украйна, Молдова, Румъния се чува още речта на Вазов и Ботев. И какво правим ние, българите, в родината-майка за нашите братя и сестри отвъд границите? Нищо… Добре, де почти нищо. Като изключим символичната ни до този момент държавна политика за тях, няма сериозна политика, за да съхраним и развием чувствата на сънародниците ни зад граница за принадлежността им към нацията…

Неслучайно споменах данъчната политика и свободното движение на капитали. Досещате се навярно за принципа на държавния протекционизъм, който е характерен за нелибералните икономики. Та имайки ги предвид и мислейки за нов подход в идеята за национално обединение, несъзнателно се замислих за “инверсен протекционизъм”. Всъщност терминът си е мой. В класическия вариант държавата налага високи мита и такси на вносните стоки, за да стимулира родното производство. Как си представям идеята за „инверсния протекционизъм”? Държавата облекчава данъчната тежест (значително и целенасочено) за стопанските субекти с национален капитал, които осъществяват инвестиционна дейност в чужбина. Тук е редно и да се определят и две категории „чужбина” според националния интерес (ход за законодателя).

Да се ангажира данъчната политика може да се стори неуместно на управляващите в България и те може да решат да предприемат друг вид мерки по реализирането на политиката. Вместо данъчни облекчения е възможно да стимулират идеята и чрез създаването на фонд към републиканския бюджет, пред който да са кандидатства на проектен принцип - конкретна идея, срокове, планове, рискове, ползи. Всъщност контролът на държавата върху инвестициите зад граница би бил още по-добър, защото ще се одобряват само целесъобразни (според националния интерес) проекти и няма да има възможност за „разконцентриране“ на инвестиционния потенциал. Тук обаче има едно голямо „АКО“ - ако държавата успее да гарантира коректността на работата на фонда и защитата на националния ни интерес - истинско предизвикателство, предвид настоящия корупционен лабиринт на българската публична администрация.

Казано направо - държавата трябва да направи всичко възможно българските фирми да инвестират в местата с компактно българско население. Действително не съществува пречка за осъществяване на идеята. Българската икономика вече е достатъчно развита, за да може да си позволи и патриотично измерение. Тъжен факт е, че населените с българи земи отвъд граничната бразда са обикновено най-слабо развитите в държавите, в които се намират. Дали е случайно или в резултат от целенасочена антибългарска политика - фактът е налице. И трябва да се преодолее. И трябва да се търсят комплексните ползи, защото подобна законодателна и стопанска инициатива не бива да е самоцелна. Ръка за ръка трябва да вървят постигането на икономически ефект за родните компании, подобряването на живота на сънародниците, повдигането на самочувствието им, с усещането за българския интерес около тях, геополитическото значение на българския капитал зад граница.

И тъй като някой веднага би стоварил клеймото на шовинизма върху идеята, която предлагам, то нека да имам възможността да се защитя в аванс. Значителна част от държавите, в които може да се прилага изложената по-горе политика, са извън рамките на Европейския съюз (и в близките 5-6 години се очератват да продължат да са извън него, а това е време, което нацията не трябва да пропилява). Същият този съюз има политиката да инвестира и стимулира развитието на съседните нему държави и региони. Пример е създаването на Средиземноморския съюз по инициатива на френския президент Никола Саркози. Така че от гледна точка на международното право и отношения не би трябвало да държавата ни да има проблем, стига умело да интегрира и интерпретира „инверсния протекционизъм“ в контекста на общоевропейската политика. Още повече ако лайбмотивът е „инвестиране в слаборазвитите региони на периферните зони на Евросъюза“. Концептуално няма пречка държавата ни да проведе замислената си политика. Въпрос на добра воля и желание.

Не отхвърлям мисълта, че бългофобските тенденции в някои от държавите (Македония или Сърбия например) няма да дадат някакъв отклик, което само би потвърдило в международното пространство съществуването на българско малцинство с проблеми там. И би било моментално осъдено от българската страна като ретроградно и неконструктивно поведение на фона на общоевропейските ценности за свободно движение на капитали, хора и идеи - възможност за малко национален PR и повдигане на някои неудобни за съседите въпроси.

Как си го представям? Ами напирмер аз съм собственик на фирма „Болгар” АД с икономическа дейност хотелиерство. Имам вече своя капитал от работата по Черноморието и Банско. Разбирам законодалтелната повеля за „инверсен протекционизъм”. След разходка в парка, обмисляйки доводите за политиката и личния интерес, вземам решението да инвестирам 50 единици печалба (от 100 за цялата година) в хотел в Охрид, държавата ще ми приспадне 50 процента от данъците в следващите 5 годнии (по вариант 1) или да изготвя проект с помощта на консултанска фирма за републиканския фонд за задгранични инвестиции (по вариант 2). Освен че ще икономисам средства, ще очаквам приходи от обекта зад граница. В съгласие с националната политика предпочитам обектът ми да обслужва предимно туристи от България. Знам, че българското посолство ми е осигурило подкрепа за лесно регистриране и помощ за бюрократичните особености на местната страна. Освен това страната най-сетне има консулство и в Охрид. Кръщавам хотела си „Преслав” (името на втората българска столица в града, бил трета такава). На хората, пожелали да работят в хотела с „враждебно” име за местните власти, предлагам децата им да ходят на безплатен летен лагер в България (всъщност, правителството плаща летния лагер. Децата ще бъдат заедно с връстниците си от Молдова, Сърбия, Украйна по същата правителствена програма за българчета в чужбина). На самите работници оферирам евтина почивка на другите ми обекти по Черноморието. Когато съм в Охрид на проверка в обекта и реша да се разходя по улиците, се засичам с колеги и приятели от България. Даже навивам приятели с фабрика за електроуреди в Стара Загора да осъществят частичен „outsourcing” в Македония. Те мислят, но се колебаят между Молдова и Македония (твърдо са решени да го направят, така или иначе някъде). Две години по-късно мой приятел от Външно министерство ми съобщава в приятелски разговор, че е прочел доклад, според който над 100 фирми от България осъществяват дейност на брега на езерото на Биляна и осигуряват ¼ от работните места в „општината”. Същевременно те, заедно с утвърдилото се като успешна институция консулство, организират редовни прояви на българщината в града. Подобна е ситуацията в Босилеград, Тараклия, Поградец, Одрин, Одеса…

Демонстрирането на такава практика несъмнено би вдъхнало повече национално самочувствие на сънародниците зад граница. Те ще усетят, че не са забравени и ще се почувстват активна част от нацията. Младите ни сънародници ще имат работодатели, които не ще гледат на тях като „човек от малцинството“ или „скрит враг“. Напротив! Интересът към родината-майка ще се повиши, връзките ще придобият активност, незапомнена от близо век. Налице ще е шанс да се консолидират българските общности и да се опази от асимилация поколението млади българи. Тук да припомним времето, когато „нещата“ се решаваха по бойните полета. Тогава мнозина млади българи от отнетите земи са се реализирали житейски в Княжеството (по-късно Царството). Андрей Ляпчев, Димитър Благоев… Списъкът може да бъде продължаван до безкрай. Те са намерили житейската си реализация в България, когато преминаването на границата е било подвиг. Защо днес, когато това е по-скоро формален бюрократичен акт, да не се насърчат отново процеси на активно движение между земите с българи. Далеч съм от налудничавите идеи за заселване на малцинствени българи в обезлюдените региони на страната в опит за закърпване на провалената държавна демографска политика. Не! Българското пространство не трябва да се концентрира или разсейва. Просто трябва да му се вдъхне жизненост.

Все още липсва адекватна законова норма, която да регламентира договорни отношения между фирми и студенти за подпомагане на образованието, т.е. инвестиране в квалификация. При осъществяването на такава би било лесно стопански субекти, участници в реализацията на развитата теза за инверсен протекционизъм, да подпомагат обучението на български младежи от тематичните региони. Законадателите трябва да осъзнаят очакваната от тях активност и да работят съзидателно. Образованите тук българи, които ще работят пак по родните си места, доста вероятно ще бъдат сред интелигенцията и будната съвест на общностите си. Голяма част от културния, духовния и политическия живот по значимите за нацията ни земи ще бъде ръководена именно от тях. Те ще са сред управниците на местно ниво, защитаващи българщината, гарантиращи националните интереси.

Вече няколко политически сили имат партийни организации зад граница. Тенденциите към придобиване на българско гражданство от жители на съседни нам страни е изключителна през последните години. Навярно е въпрос на време скорошното формиране на политически клубове там на популярните в България партии. Кои ли ще започнат активна работа в тази насока? Електоралният и политическият потенциал на българите зад граница е все още подценяван от мнозина. Въвличането му в българската политика би внесло свеж полъх и би напомнило на мнозина, че България е там, където има и един българин!

Ето го националното обединение през призмата на икономическата изгода и българщината. Засега само писанка - мечтателски отклик на хрумване в момент на размисъл за бъдещето на българската нация. Написано изглежда лесно, едва ли на практика ще е. Тук е предизвкиателството за бъдещите управници на Републиката - да се ангажират и поемат отговорността за една политика на просперища нация на Обединена България в Обединена Европа.

“Ей прическа, к’во прави нощеска?”

Този въпрос си задавам всяка сутрин като стана, разтегна малсимално разстоянието между третия и четвъртия си прешлен и раздвижа контузения си глезен (от 4 дни съм с леко разтегнати връзки, които са в много добри отношения с бинта и фелорана напоследък). Да не се отплесвам… Нека ви представя прическата ми:
Before:

Today:
*

In Future? No body knows

Тя е рошава, тя е неконтролируема, тя лети… тя е СуперКоса

Дали главният герой да е смачкан от живота и алкохола холивудски детектив или смачкан от живота и тревата продавач на бански? Това е важен въпрос за вашата история. Не чак толкова, че да трябва да знаете отговора му преди втората или трета чернова, но все пак доста важен.

Защото героят ви трябва да има движеща сила, и тя трябва да има обяснение. Представете си, че цялата история се върти около неговата голяма и всепоглъщаща любов. Епичен роман, покриващ подробно повече от година действие на поне три континента, с десетки герои, всеки един от тях, разбира се, второстепенен пред тази голяма любов. И на края на тази година осъзнавате, че главният ви герой може да е влюбен колкото си иска, но точно тази движеща сила няма да го докара до никое конкретно място, и в крайна сметка той е точно толкова недоразвит, колкото и в началото на тъпата ви книга. Моля ви, не завършвайте тази книга, защото никой не иска да я чете. По-добре да бяхте описали приключенията на един продавач на бански.

Продавачът на бански е благодатен главен герой. На първо място, той няма особени цели. Човек с неособени цели може да се задоволи лесно и няма нужда да отделяте време на страхотен завършек. Второ, тълпата си симпатизира с него. Замислете се, колко души преживяват Голяма любов и колко души продават нещо ненужно на глупави, опиянени от суетата хора?

Не на последно място, продавачът на бански няма нужда да се прави на нещо, което не е. Няма нужда да развява байраци, да си пуска брада (освен ако не го издирват родителите на някое богаташко момиче), да слага “анти” пред всяко възможно твърдение и така нататък. Продавачът на бански си е продавач на бански и го знае по-добре от повечето хора. Той последен ще тръгне да спасява света доброволно и ако в крайна сметка го направи, това ще е случайно и за съжаление неизбежно последствие от усилията му да продаде чифт бански някому или просто да се наяде добре.

Във въздуха витае една драматична аура откакто България е в Европейския съюз. С всеки месец все повече пари се спират, все повече пръсти се вдигат, все повече зъби се оголват. Всеки говори за корупция това и корупция онова, все едно е онази голяма любов, която задвижва нашето всенародно и доста шеметно спускане надолу по камънистия път на изолацията.

Вие виждали ли сте корупция наживо? Аз не съм. Съквартирантът ми веднъж бутнал 20 лева на катаджия малко преди магистралата, ама аз не съм бил там. Не че не му вярвам де, просто аз му вярвам и като ми каже, че е влюбен. Това ми е думата - за мен тези две думи са твърде големи, твърде невидими в ежедневието ни и в крайна сметка не водят до абсолютно никакво развитие. Трябва да разберем, че героите в нашата история са прости продавачи и в борбата им с Европата не ги спират абстрактни понятия, а далеч по-прости неща.

Моето предположение? Некомпетентност. Плащам си сметките на хора, които са некомпетентни. Купувам си тоалетна хартия от хора, които са некомпетентни. Чета блогове на хора, които са некомпетентни. Чета романи на хора, които са некомпетентни, за Бога! Представете си държава, чиято администрация е толкова добра в работата си, колкото продавача в нонстопа, на когото като кажеш, че искаш сладолед, ти казва с гадния си педерастски глас да си отвориш фризера сам.

Сега, ако аз пишех докладите на евро комисията, в един момент, но едва ли преди втората или третата чернова, щях да се сетя, че идиотите, за които пиша, не са просто приятно разсеяни от хубавото пролетно усещане в коремите си. Тях не ги бива в това, което правят, и наемат хора - още по-некадърни хора! - за да им делегират отговорността, с която ние като некомпетентни гласоподаватели сме натоварили първите. Въпросът изобщо не е до никаква корупция. Въпросът е до това дали си добър в това, което правиш, или не си, и всъщност е един адски добър въпрос.

Ако ще пишете за корупция, то моля ви, не започвайте тази книга.

На какво ли не попада човек, докато се щура безцелно из интернеда…

Click here to view the embedded video.

Достоен е за подражание!

Click here to view the embedded video.

Защо ли не се учудвам? И защо си задавам постоянно риторични въпроси?

“Sloji si [X] pred imeto v traur za slivenskoto mom4e koeto be prebito do smart ot negovi vrasnici v Sofiq”. Това съобщение беше разпространено днес сред потребителите в скайп.
Във facebook пък възникна следната инициатива:

Event InfoHost: Елате и подкрепете младите хора на България
Type: Causes - Protest
Network: Global
Time and PlaceDate: Friday, December 12, 2008
Time: 10:30am - 12:00pm
Location: тръгване от зала Христо Ботев София
Street: Студентски град

Много тъжна случка…

Поне този път има някаква обществена реакция…

В момента в Гърция заради убийството на млад човек цялата държава е на прага на гражданска война…

Честно казано и в България трябва да се изгорят 300 сграда в центъра, да се подпалят няколко министерства и да се позамерят с яйца доста политици, за да се привличе някакво внимание и да се даде ясен знак, че държавата ни е безхаберна…

И все пак животът на Стоян няма да се върне… Почивай в мир!

Иска ми се когато в училище стигнем до Библията поне да ни споменат, съвсем между другото, че в Корана участват същите главни герои, правят абсолютно същите неща и в крайна сметка ни учат на същите мъдрости за живота и как да се държим с другите. Бил съм и в църква, и в джамия. В едното няма нужда от свещ.

Понякога се чудя дали вършенето на добри неща и спазването на определени етични ценности единствено заради очакването на награда или страх от наказание в отвъдното е по-идиотско от заклеймяването на тези ценности като остарели в наши дни.

Да си българин и да си националист е исторически неграмотно – та ние въобще не знаем от къде произлизаме, за Бога! Не че нямаме някои национални постижения от време оно, които да ни топлят в дните, в които за целия свят е ясно, че сме паднали по глава като малки. Известно е например, че сме първите в света, сетили се да пуснат бомба от самолет върху други човешки същества. Да се гордееш с това, разбира се, е като да се гордееш с Шоуто на Азис.

Иска ми се в часовете по литература да спрат да ни учат какво са искали да кажат разни невинни хора, които вероятно изобщо не са искали да кажат това и които на всичкото отгоре са неспособни да се защитят поради смъртта си. Според мен е достатъчно да ни обяснят добре защо разбирането на мъртвите хора е важно умение, ако трябва и с примери, оттам нататък всеки да се оправя сам.

Нямаме един модерен писател, защото в гимназията няма един час, отделен на това как да се напише точно това, което искаш да кажеш ти. Все още нямам идея какво е есе. Нямаме един модерен писател и защото имаме хора, които превеждат и издават Пауло Коелю - и по-добре.

Иска ми се да се организира референдум дали Конституцията да не бъде пренаписана изцяло и ми се иска ние да го спечелим.

Референдуми за това дали да участваме в чужди войни също не са лоша идея. Защото има войни, които трябва да се водят, иначе целият свят днес би говорил немски. Има и такива, които не трябва, и аз не мога да си обясня защо трети страни биха взели участие в конфликт на трети континент. Военните съюзи би трябвало да изпълняват защитни цели, не агресорски и определено не срещу абстрактни врагове.

Не че твърдя, че войната в Ирак е неоправдана или нещо такова, напротив. Виждате ли, в Америка хората започват да пият на двайсет и една години и голямото им е петдесет милилитра. В Багдад хората започват да пият преди гимназията, преди обяд, и никога с по-малко от двеста. Тази теория обаче не успява съвсем да обясни защо американците започнаха боя и защо им отнема толкова време и усилия да го свършат.

Може да ви прозвучи странно, но няма как да повярвам на човек, който твърди, че е социалист, докато съзнателно взима повече пари от най-нископлатените хора в съответната държавата или пък забранява християнството. Ако в основата на политиката стои някакъв морал, то още тълковният речник забранява на този човек да се занимава с това.

Политиката в България може да се сравни с музикалната ни индустрия. Сещам се поне за двайсет хубави песни, но останалите, тези, които така и не стигат до радиото, не стават за нищо, на концерт всеки пее на плейбек и трябва да сложиш баница в опаковката на албума, за да се продаде някое копие.

Чалгата е музика горе-долу колкото един човек с речник от петстотин четиредесет и две думи е писател. Когато ми се струва, че съм от последните, защото пиша като петокласник и в продължение на месеци не мога да измисля едно свястно изречение, може да ме успокои само мисълта, че любимите ми автори са имали такива моменти преди, по време и след написването на любимите ми книги.

Страшно много ми се иска когато в училище стигнем до Библията вече да са ни споменали, че само вършенето на добри неща прави човек да звучи гордо.

Имало едно време в една далечна земя едно малко известно селце Лос Айдемирос де ла Дунабиа, не далеч от Месета де ла Делиорманио, където животът си течеше тихо и кротко. Спокойните селски калдаръмени улици рядко бяха огласяни от глъч и суматоха. Страхът от потисниците, владеещи селцето и околните земи, бе притъпил всякакъв порив на жизненост. Като че ли бе настанал нескончаем траур по иначе плодородните земи. Отвикнали бяха хората от селцето от радост и веселба. Но не всичко бе изцяло зачернено. Имаше една седмица, една седмица! в годината, когато бе разрешено на бедните селяци да се радват, веселят, танцуват, да бъдат такива, каквито искат да бъдат. Традиционно седмицата бе в началото на юни. Всеки чакаше с нетърпение началото на юни! Тогава дори можеше да се пътува свободно до съседните села и дори до града под крепостта Ел Селистрарио. И въпреки че след тази седмица в началото на юни следваше тежък месец на прибиране на реколтата, изпълнен с тежък труд, безсънни нощи и издевателства на потисниците, всички обичаха седмицата. Тя осмисляше цялатата година на къртовски и потен труд.

И тъй дойде началото на юни. Хора се заизвиха по мегдана на Лос Айдемирос де ла Дунабиа. Босоноги девойки се смееха, пееха и танцуваха под ритмите на местната музика. Блаженство бе завладяло младите левенти на селото. Като че ли раят бе слязъл на земята…

 

И младо и старо се радваше на веселията. Едни си спомняха хубавото минало, други се радваха на настоящето.

Трети просто бяха луди…

Сред най-знатните девойки на селото бе младата Есперанса Хорхес. Не един или два погледа се спираха в нея и не една или две усти одумваха девойката. Почти всеки ерген в селото желаеше да бъде жених на Есперанса. В първия ден на радостната седмица тя бе сред другите девойки на мегдана и играеше с неспирна сила и удоволствие. Благочестивостта на девойката личеше дори и когато тя се носеше волно в ритмите на акордеона и мандолината. Безгрижност владееше съзнанието й. Радостната седмица бе в началото си.

Мълвата за хубостта и умността на младата Хорхес бе стигнала и до онези, които вече години наред потискаха местното селячество. Върло угнетяващ и злонамерен бе комендантът на селото Клеменсио Нахуарес. Алчността и користолюбието бяха изтъкали душата на богобореца. Винаги по време на Радостната седмица той се чудеше какво да стори, за да помрачи веселбата на бедните земеделски труженици. За сегашната не бе наумил нищо, но се надяваше на непогрешимата му злодейска преценка. Знаеше, че бързо може да направи туй, щото да унижи селяните. И не закъсня пъкленото му намерение. Съзря Клеменсио красивата Есперанса на мегдана и се запъти към нея. Стиснал силно за ръката селската мома той и изрече обидни думи и я застави на сила да го придружи. Суматоха настана сред селячеството. Никой не очакваше безчинството през юни да е тъй голямо. Но никой не се осмели да каже нещо срещу злосторника. Страх сковаваше мнозина. Той се запъти към бърлогата си.

Гръм се чу и разстресе шатрите на мегдана. Кръв бликаше от гърдите на Клеменсио Нахуарес. Директно в сърцето го бе отстрелял братовчедът на Есперанса. Младият Диего Хелевио в изблик на гняв по случващото се със своята близка роднина не се стърпя. Есперанса побягна обвзета от ужас. Скоро стражарите на селото вече водеха Диего към зандана.

Изключително обзета от потрес и безпокойство бе Голондиня Симонес. Нейният неизменен другар бе несъмнено в тежко положение. Но дали то бе безизходно? Не искаше да си го и помисля. Бързо трябваше да се направи нещо. Стана ясно, че Диего е откаран в тъмницата на крепостта Ел Силистрарио.

Смут обзе селяците. Радостната седмица бе помрачена за пореден път. Едни се радваха, че най-сетне потисника Клеменсио е затрит, а други тъжаха за съдбата на младия Диего. Какво ли щеше да го сполети. Навярно щеше да последва светлината…

Тежки бяха следващите дни за Диего в тъмницата на Ел Селистрарио. Надеждата ту го бе напускала и отново се бе завръщала. За много неща мислеше той, въпреки изстезанията на гадовете. Казаха му, че единственото, което все още го държи жив е желанието на главния комендант да види и разпита всеки един осмелил се на подривна дейност. Сега обаче бил в странствуване из завладените земи и трябвало да го дочака. След това нямало съмнение какво ще се случи с презрения затворник.

Голондриня Симонес, използвайки че е Радостната седмица веднага замина за Ел Селистрарио. Там живееше и работеше в местната фабрика другарят на Диего Кристобал Пеньос. Моментално се срещна тя с него и му разказа. Натъжи се Кристобал от случилото се с другаря му. „Късметлия може да се окаже Диего“ рече Кристобал на Голондриня. „Живеем в смутни времена, другарко. Ние работниците в града също едва понасяме безчинствата на дерибеите. Да ти кажа право, сестро, създали сме комитет и смятаме скоро да въстанем срещу цялото безумие на битието ни по тези земи. Моите другари от фабриката са готови за бунт. Арестът на Диего ще да бъде добър повод, за да го прибързаме.“

Скоро на събрание на комитета към фабриката бе обсъдено бунтуването. Едни се страхува още от решителни действия, други призоваваха за незабавна работа. Много мнения се чуха, предложения, опасения и мечти. Сведения от славното събрание на работниците могат да се намерят в записките на труженичката Еухения Лукхос

Работниците обаче се обединиха и взеха решение. “Да се превземе крепостта на Ел Селистрарио и да се поведе борба”, непоколебимо призова работническият лидер Антонио Каприос.

„Един е пътят, два пътя няма“, посочи ръководителят на Втора работна смяна. Незабавно да се действа. Младата Голондриня Симонес бе щастлива и отново озарена от надеждата за живот на нейния другар. Тя придума и мнозина селяни да се включат в овладяването на твърдината на потисниците.

Лично тя поведе щурма към крепостта Ел Селистрарио. Стотици работници и селяни я последваха. Слисаните и неочакващи издеватели не можеха да направят нищо…

Не особено трудно бе овладяно най-сигурното място в Ел Селистрарио. Градът и земите около него бяха вече свободни!

Освободен бе и младият Диего Хелевиос. Вярата не го бе напускала за дните в зандана и ето че той отново бе сред другарите си.

Диего и Кристобал бързо взеха решения за бъдещето на борбата. Трябваше доброволчески отряд да тръгне на юг, за да превземе главния замък на силите на злодеянието. То да бъде унищожено и цялото време по земите им да бъде радостно, а не само една седмица. Ясно бе – пътят е натам!

Стотици тръгнаха по баирите и лесовете на Месета де ла Делиорманио. Мнозина вярваха в неизбежността на нуждата от тази борба. Но в крайна сметка отрядът се състоеше от Кристобал Пеньос, Диего Хелевиос, Голондриня Симонес, Мирабея Фернандес, Еухениа Лухкос, Антонио Каприос, Белавия Верхиниос, Мусфино Хусенос, Николия Ильос, Аугустина де ла Степанос и сестра й Анита де ла Степанос, а както и Есперанса Хорхес. С тях потегли и шерпът-доброволец Аспарагус.

Врагът бе там. Вече знаещ за надигащата се вълна за свобода и радост. Той тутакси започна да търси съзаклятници и предатели. Тъй подпомолна беше неговата природа…

За покровител на отряда Кристобал избра Сан Анастасио от Сирковия, покровител на пътуващите и радващите се.

И тъй се започна едно приключение, което събра другари за цял живот… в една борба, в едно пътуване, в едни радости и на една маса…

Те бяха готови да се пожертват без страх…

Те вървяха по ръба на нещата, но продължаваха да вървят…

Те минаваха през снежници и сипеи…

Те пълзяха през лед и скали…

Те вървяха през вятър и дъжд…

Те катереха канара след канара…

Те преминаваха опасните проходи на Балкана…

Те пееха песни край лагерния огън и свиреха на китара…

Те заслужено си почиваха при умора…

Те се прикриваха успешно при опасностите на прехода…

Но те никога не изгубваха правилния път…

Надеждата и вярата винаги оставаше в погледа им…

По време на тежкия преход успяваха и да си прекарвата добре…

И така пътят им премина през…

Полета…

Пустини…

 

Полупустини…

Полуполупустини…

Земи на пустуш и отчаяние…

Планини и красиви места…

Морета…

Океани…

Бедни земи…

Богати палати…

Но свободата оставаше в техните сърца…

Биваха и ранявани в опасни ситуации, но намираха сили да станат и продължат!

Претърпяваха тежки крушения на съдбата…

Понякога дори попадаха на най-изумителните и необясними места…

…по пътя си към онзи замък, който щеше да им донесе едновременно пълната свобода, радост и познание, и удовлетворението от победата на